четвъртък, 19 февруари 2015 г.

142 години безсмъртие


Обувката на свободата


На 25 ноември 1871 г. Левски записва в личното си тефтерче, че от този ден насетне ще си води подробна сметка за приходите и разходите, които прави. Първата сметка е съставена няколко дни по-късно и от нея става ясно, че по време на поредната си обиколка из България Апостолът е събрал 74 гроша и похарчил 104 ½. Най-големият разход от 31 гроша е за "една обувка с подкови".  

Стиснат ли е бил Левски, та си е купил само една обувка? Много други сметки в тефтерчето опровергават подобно предположение. "За чурапи на Димитра и за мени – 12 гроша", "На Ангела шаяк за панталони и джилетка – 49 гроша", "На роднина на детето му едно цвънче – 3 гроша", "На сирота жена при която намирам прибежище в зъл случай пък сирота няма от де – 105 гроша" и т.н. Тези и много други подобни бележки показват, че Левски обичал да дава.

Не обичал обаче да разхищава пари, които не били негови. Те били за делото на свободата, на което служел, и на това дело той изпитвал нужда да се отчита като пред Страшния съд - "Харч!" написал на едно място в бележника си тъй, сякаш искал да напише "Грях!" И, разбира се, това, което изисквал от себе си, изисквал и от останалите работници на свободата: ако някой дръзнел да си присвои комитетски пари и след предупреждение не ги върнел, трябвало да бъде наказан със смърт.

Това педантично отношение на Левски към комитетските пари си има и друго, по-тривиално обяснение. По-болезнено от всеки друг той разбирал, че българите просто не искали да жертват пари за общи работи, още по-малко за нещо толкова неясно като бъдещата свобода. Години след Освобождението всеки българин ще научи наизуст фразата "Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си", но малцина ще си спомнят, че тя е от писмо, в което Апостолът горещо моли войводата си Панайот Хитов да му прати една жълтица, защото е легнал болен и няма пари за лекарства и "трошка".

За да събере пари за замислената революция, Апостолът трябвало да върши всякакви унизителни работи – да моли, да пише дълги заплашителни писма, да влиза в богатските къщи и сам да взима онова, което му било обещано; веднъж, при поредното посещение на длъжник, дори убил едно момче българче, което се опитало да му попречи. И въпреки всичко това парите все липсвали. "Работа добра, пари няма" - пише Левски в едно писмо до Каравелов.

Парадоксалното е, че Левски ще бъде преследван от безпаричие и след смъртта си. Почти веднага след Освобождението се започва кампания за изграждане на негов паметник; през февруари 1879 г. до всички областни центрове е разпратено писмо с молба за подкрепа. Резултатът не е особено добър: от Стара Загора например изпращат едва 20 франка. Проектът за паметник е замразен до 1884 г., когато се подема нова кампания, от която до 1888 г. са събрани 35 хиляди лева. В крайна сметка паметникът ще бъде завършен чак през 1895 г. и ще струва 75 хиляди лева, от които 40 хиляди са платени от държавния бюджет.

Освен за съвестния педантизъм на Левски онази подкована обувка ни напомня и за друго – Апостолът бил винаги на път. И наистина, от март 1862 г., когато напуска България и отива в Белград, до края на 1872 г., когато е заловен край село Къкрина, той почти не се спира на едно място. Особено интензивна е обиколката му из България през 1870-1872 г., когато организира десетки комитети и успява да създаде в Ловеч втори, вътрешен център на революцията. Като че ли надеждата му, че свободата е постижима, се захранва най-вече от възможността му да се движи.

Целият му характер, както изглежда, способства за това да е навън и в движение. Съвременниците му го описват като открит, енергичен, ведър и въпреки че се занимавал с потайни работи и живеел във време, в което всичко се уреждало чрез ходатайства – като достъпен за всеки. Но, разбира се, у човек, който неведнъж е замръквал под небето, трябва да е налице и известна доза безцеремонност: Захари Стоянов, един от първите биографи на Апостола, разказва, че на Левски не му мигнало окото да каже на един свой домакин да затрие жена си, която, изглежда, мърморела срещу госта.

И все пак неуморимото движение на Левски е повече от действие на личността. Левски на практика демонстрира пред българите, че да се живее обществено, означава не да се живее в уютния дом сред роднини и познати, не дори и в Балкана заедно с другари на една и съща възраст и един и същ акъл, а в сложна мрежа от хора с различни интереси, на различна възраст, с различен социален статут и различна народност. Комитетите, които Апостолът организира, подготвят не само бунта за освобождението на страната; те трябва да подготвят и модела за нейното съществуване като свободна.

Мрежата от комитети трябва да накара българина да бъде отговорен едновременно към своята лична свобода, като я завоюва сам, без външна помощ, и към свободата на другите. Тези "други" са всъщност всички. В новата демократична държава, която Апостолът чертае, ще живеят като равни всякакви народности. Нещо повече, когато България се освободи, тя ще помогне и на други страни да се освободят. Според Захари Стоянов, когато веднъж някой питал Левски какво ще прави, след като освободи България, той решително отговорил, че ще отиде да освобождава Русия.

Изграждането на мрежа очевидно започва от желанието да вършиш работа в чифт. Това се оказва и големият проблем в извоюването на българската свобода – онази една обувка така и не успява да си намери другата. През годините Левски има много помощници и другари, но като че ли никой от тях не се оказва достатъчно добър, за да върви успоредно с него от началото до края на бунта. Когато през септември 1872 г. Каравелов упорито настоява пред Левски да си избере заместник, той с необичайна за него горчивина му отговаря, че не познава човек, който да е едновременно разсъдителен, безстрашен, постоянен и великодушен. "Едно от тези качества да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайнени", пише Апостолът.

Четири месеца по-късно "святата работа" пропада и Левски се оказва наистина сам. В протоколите от турския съд, публикувани през 1952 г. на български, най-често срещаното оправдание на арестуваните "бунтовници" е "той ме принуди". "Той" пък от своя страна повтаря, че не познава никого от задържаните, че не помни имената на съзаклятниците, че не знае почти нищо за готвеното въстание. Може би затова и единственото му обвинение ще прозвучи изключително силно: "Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе у дома на тепсия", казва той на 9 януари 1873 г.

Материалът е публикуван  на адрес
http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/02/19/2475341_obuvkata_na_svobodata/?ref=substory